"Философът. Тишина"
Н. К. Рьорих. Конфуций Справедливият. 1925 г.

"Философът. Тишина"

„Студено е на мъдрия върху обветрената земя”

„ЛИСТА ОТ ГРАДИНАТА НА МОРИА”

І

Когато всички пътища във Поднебесието се подрониха
и вече Път не съществуваше,
защото всички, от върха до долу,
започнаха тъй бързо да забравят
какво е съвест,
тогаз от царство Лу
яви се ТОЙ.
И без да се гнуси от никой труд,
и страдайки от свойто милосърдие,
Той път започна да строи
откъм Олтара древен на Дъжда,
що на Земята се намираше,
накъм Олтара, посветен на Огъня,
що на Небето беше.
Той към Небето Път строеше
през този свят пустинен,
във който срам го беше да живее.

ІІ

За Теб пазачът беше казал:
„Конфуций?
Не беше ли туй онзи, който знае, че не може,
но въпреки това го прави?”
Не беше мъдър тоз пазач.
Такъв да беше,
той би знаел,
че по рождение Ти думи като
„може” и „не може” не познаваше.
Ти „не” превръщаше във „да”
и „невъзможно” във „възможно”.
И свято древността почитайки,
твореше хората на утрешния ден,
като ги учеше страданията свои
да претворяват в състрадание.

ІІІ

Но ако мъдрост няма в мойта смърт,
защо смъртта изобщо съществува?
Ако в смъртта на наш’те близки няма смисъл,
нима тогаз животът има смисъл?
Учителю!
Ти, който можеше на всяко нещо
и друго име да дадеш,
променяйки по този начин същността му,
и съвместяваше несъвместимото,
тъй сякаш краища на пропастта събираш,
за да изчезне бездната,
кажи,
не се ли крие отговорът във въпроса мой?

ІV

Не ще повярвам,
че не знаеш Думата,
която, пронизвайки от край до край Вселената,
САМА
на себе си нанизва всяко нещо в нея.
Ти тази Дума знаеше!
Съмнение в това аз нямам.
Да, знаеше я!
Щом можеше от огорчение да плачеш
подобно на жена,
Ти, Сине на Небето,
щом можеше да плачеш и със горчивите сълзи човешки,
Ти тази Дума знаеше!

V

Но кой си Ти, Първоучителю на древния Китай?
Аристократ или човек от простолюдието?
Учител или може би поет?
Пророк или пък философ?
Човек ли си или Гласът на Бога?
И досега все спорят
и неделимото разделят ...
...А аз те виждам
със шапка сламена, обгърнат с наметало,
самотен старец, изправен гордо
сред ветрите на бедната Земя,
където толкоз често трябваше
Лика си да променяш,
та хората да не смущаваш със своето безсмъртие.
Ала Лика, що отсега Ти ще приемеш,
до днеска не е виждал никой.
Решил си Ти да станеш
Мълния!
Нима тоз път отиваш си завинаги?..
Земята затаи дихание.
Такава тишина!..
В планинския кристал отекна
въздишката Ти, световете свързваща.


Чий глас тъй тих,
кръжейки като лист,
във мен звучи
на някакъв език,
неизучаван в тоз живот от мен?
Гласът Безмълвен – Звукът без звук –
настойчиво на портата ми чука
и странни думи
моя свят преобразяват: „Алвар... Анаб”...
О, колко прав бе Ти,
когато учеше,
че всички имена и думи са безсилни,
докосне ли се Истината до духа.
Небесна Ти Камбана стана
и чувайки Звука Ти,
аз немея...

VІІ

През Световете
нима не чуваш
как бие на Земята твоето сърце?..

С. Н. Рерих. Николай Константинович Рерих
Сайт открыт 24 марта 2007 г.                                        Редакция сердечно благодарит единомышленника из Санкт-Петербурга - мецената сайта, который предпочел оставаться неизвестным.                                        Copyright © 2007 RadChand. E-mail: sdoctrine@mail.ru

Яндекс.Метрика